На 28 февруари 1932 г. в малкото сръбско градче Крупан, тогава част от Кралство Югославия, се ражда Джоро (Джоко) Мирко Росич – човекът, чийто басов, дрезгав глас и харизматична визия щяха да завладеят поколения зрители и да оставят неизличима следа в българското и европейското кино. Той е син на българка и сърбин – нещо, което през по‑голямата част от живота му носи не само богат културен обмен, но и сложни идентичностни дилеми в епоха, когато националностите тежаха повече от всякога.
Когато през 1951 г. по политически причини младият Росич напуска Югославия и се заселва в София, малцина предполагат, че именно той ще се превърне в едно от най‑разпознаваемите лица на екран в България. Първо завършва икономика, после се записва в школа по радиожурналистика и започва да работи в Българското национално радио – за цели 17 години той предоставя гласа си на слушателите, оформяйки репортажи и предавания, които впечатляват със своята дълбочина и сили на въздействие.
Но истинската съдба на Росич го отвежда пред камерата. От първите му стъпки във филмовото изкуство през 60‑те години на XX век до последната му роля, той участва в над 110 продукции – от български до унгарски и сръбски филми, като във всяка една от тях оставя част от своята могъща енергия и необикновено присъствие. Често е наричан „легендарният каубой“ – етикет, който не само описва открояващия му се стил, но и символизира несломимия му дух и неподправения характер, които пленяват публиката.
Сред най‑запомнящите се заглавия, в които е участвал, са класики като „Осмият“, „Езоп“, „Демонът на империята“, „Михаил Строгов“, „На всеки километър“, „Гоя“, „Антихрист“, „Иван Кондарев“, „Войната на таралежите“, „Хан Аспарух“, „Време разделно“, „Под игото“, „Капитан Петко войвода“, „Зарево над Драва“ и още десетки други, които и до днес радио‑ и киноафисиадите помнят с възхищение.
Росич не само създава филмово наследство, но и оставя завет за това какво означава да имаш присъствие – независимо дали на сцената, радиото или живота. През февруари 2010 г. за огромните му заслуги и принос към българското кино Министерството на културата му присъжда ордена „Кирил и Методий“ – висока държавна награда, която подчертава значението на неговото творчество за националната култура.
Въпреки че неговата кариера е изпълнена с признание и възхищение, животът на Росич не е лишен от тежки моменти. След години отдаден на артистичното и журналистическото поприще, съдбата го отвежда до тежка болест – рак, която взема своята победа в болница „Лозенец“ в София на 21 февруари 2014 г., едва няколко дни преди той да навърши 82 години.
Но днес споменът за Джоко Росич е жив не само в архивите и старите филмови плакати – той продължава да вдъхновява актьори и зрители, които търсят истинската сила на киното в гласа, лицето и вярванията на един актьор, който обичаше изкуството си до последния си дъх.
