Нана Гладуиш направи една от най-откровените си изповеди и разказа за 14-годишната битка с рака, която промени живота ѝ завинаги. Бившата телевизионна водеща говори пред Мон Дьо по NOVA за диагнозите, през които е преминала, за загубата на близки хора и за силата, която продължава да намира в себе си.
Нана признава, че болестта отдавна е станала част от ежедневието ѝ. По думите ѝ най-голямото чудо е именно това, че след всичко преживяно тя продължава да бъде тук и да се бори.
Първата диагноза рак на гърдата идва през 2012 г., когато Нана е едва на 38 години. В този момент синът ѝ е само на две години и седем месеца. Пред нея стои не просто тежка диагноза, а огромното желание да остане жива и да бъде до детето си.
„Аз бях готова на всичко. Аз исках да живея. И днес искам да живея“, споделя Нана.
Пет години по-късно тя отново чува същата тежка диагноза. В същия период става ясно, че и сестра ѝ е болна от рак. Нана разказва, че тогава почти изцяло насочва силите си към това да помогне на сестра си, докато самата тя остава на заден план.
Тя описва усещането си в този период като човек, на когото някой е опрял оръжие. Въпреки страха и напрежението Нана продължава напред, преминавайки през нови лечения и изпитания.
Тази година към всичко преживяно се добавя и още една диагноза – рак на кожата. Образуванието е открито в горната част на главата ѝ. Въпреки поредния удар Нана запазва оптимизма си, тъй като според лекарите заболяването е било установено навреме и е под контрол.
Когато говори за последните 14 години, Нана не крие колко много е преживяла. Тя споделя, че е преминала през биопсии, операции, две химиотерапии, две таргетни терапии, две лъчетерапии и хормонални терапии. В продължение на години тя приема ежедневно медикаменти и продължава да следи състоянието си.
Но личната ѝ битка с болестта е свързана и с тежки семейни спомени.
Бащата на Нана е починал от рак на белия дроб, а баба ѝ – от рак на яйчниците. За заболяването на баща ѝ семейството разбира едва в последния момент, когато вече става ясно, че му остава много малко време.
Нана си спомня един от най-болезнените моменти с него. Той не говорел за диагнозата, въпреки че я разбирал напълно. В последната им раздяла тя го видяла от улицата и в очите му прочела всичко – страха, болката и осъзнаването, че времето им заедно е ограничено.
Тези спомени остават дълбоко в нея.
Майка ѝ също преминава през тежко изпитание, но причината е различна – тя си отива след битка с Алцхаймер. Нана разказва за последните моменти с нея с особена емоция.
Въпреки че майка ѝ вече не е можела да говори с нея, Нана продължавала да седи до леглото ѝ и да я прегръща. В тишината между тях тя усещала, че връзката им все още съществува.
Именно тези преживявания вероятно са сред причините Нана да гледа по различен начин на живота. След толкова години на диагнози, лечения, операции и загуби тя продължава да говори не за отказване, а за желание да живее.
„Най-голямото чудо е, че още съм жива“, казва Нана, обобщавайки по този начин невероятно тежкия път, който е извървяла.
Историята ѝ е не само разказ за заболяване, но и за човек, който въпреки всичко продължава да намира причина да бъде силен. За Нана всеки следващ ден е възможност да бъде до близките си, да продължава напред и да не позволява на страха да определя живота ѝ.
След 14 години битка тя продължава да избира живота. И именно това превръща изповедта ѝ в една от най-силните ѝ лични истории.
