След две успешни десетилетия като актьор Владо Карамазов прави завой, който променя не само професионалния му път, но и начина, по който гледа на хората. Фотографията го отвежда на място, до което малцина имат достъп – затвора в Белене. Именно там той прекарва дълго време сред хора с доживотни присъди и постепенно създава отношения, които самият той в началото трудно би могъл да си представи.
Миналата година актьорът и фотограф представи изложбата „На тяхно място“ в Националната галерия „Двореца“. Експозицията включваше 81 фотографии, видео и аудиоинсталации, както и автентични предмети от затворническите килии в Белене. Чрез проекта Карамазов разказа историите на хора, които изтърпяват една от най-тежките присъди – доживотен затвор без право на помилване.
След изложбата фотографският му проект получава и друго продължение – на английски език е издадена книгата му „For the Grace of God“.
Зад тези фотографии обаче стоят месеци, прекарани в среда, която първоначално предизвиква силен страх у него. Карамазов живее в Белене и прекарва цели дни близо до затворниците, слушайки историите им и опитвайки се да разбере живота зад стените.
Това преживяване идва след дълга и успешна актьорска кариера, но самият той признава, че отношението му към професията вече е различно.
„Като актьор аз бях интерпретатор, пресъздаващ реалността. Имам много работа, но не харесвам хората в моя бранш и към момента намирам работата си като актьор за скучна. Като фотограф аз съм творец, който улавя и съхранява реалността“, признава Карамазов.
За шест години той преминава през различни нива във фотографията, печели награди и реализира мащабни проекти. Това, което го привлича, са местата и историите, към които обществото рядко иска да поглежда.
Именно така се стига до Белене.
В началото Карамазов признава, че се страхувал от осъдените без право на условно освобождаване. Представял си ги по начин, който впоследствие се оказал далеч от реалността.
Един ден му предложили да прекара време със затворник на име Милчо. След два дни разговори Владо го попитал дали е срещал някого от хората с доживотни присъди без право на освобождаване.
Отговорът го оставил без думи.
Милчо му казал: „Аз съм един от тях. Имам 26 години доживотен затвор без право на условно освобождаване.“
Карамазов не очаквал човекът, с когото вече два дни разговарял, да се окаже точно един от затворниците, от които толкова се страхувал.
„Не можех да спя онази нощ“, признава той.
Първите три месеца били особено трудни и били съпроводени от кошмари. Въпреки тежките истории, които чувал, фотографът взел решение да не превръща проекта си в присъда над хората пред обектива.
Той искал да задава въпроси – не да съди.
Постепенно започнал да вижда света зад стените по различен начин. При разговорите си със затворниците Карамазов стига до извода, че при много от тях проблемите започват още в детството. По неговите думи 90 процента са израснали в семейства без любов, без средства или с малтретиране.
Особено силно го впечатляват малките връзки, които хората зад решетките създават. На острова има бездомни котки, които някои затворници приемат и гледат като домашни любимци. Други отглеждат цветя в помещенията си. За Карамазов тези детайли показват един свят със собствени правила и собствен език.
Най-голямата промяна обаче идва в личното му отношение към хората, които среща там.
Веднъж го попитали дали човек може да бъде приятел с някого, извършил убийство.
Отговорът му днес е категоричен.
„Твърдата истина е, че да. Днес съм добър приятел с трима затворници, осъдени без право на условно освобождаване“, признава Карамазов.
Една от историите, които оставят най-силен отпечатък върху него, отново е свързана с Милчо. Затворникът има три деца и осъзнава, че извършеното от него е разрушило не само чужд живот, но и собственото му семейство.
Владо се среща с една от дъщерите му. Тя му разказва, че в продължение на 15 години е изпитвала омраза към баща си заради начина, по който постъпката му е променила живота на семейството. В един момент обаче осъзнала, че тази омраза тежи и на нейния собствен живот, и решила да му прости.
Когато Карамазов предал тези думи на Милчо, реакцията му била силно емоционална.
Той се разплакал.
По думите на Владо затворникът никога не знаел, че дъщеря му му е простила. Милчо определил това като най-важния момент в живота си и казал, че вече може да си отиде щастлив.
Преживяното в Белене променя значително живота на Карамазов през последните две години. Човекът, който дълго време пресъздава чужди истории като актьор, открива във фотографията възможността директно да документира реалността.
И точно там, зад стените, от които първоначално се страхува, той намира три приятелства, които едва ли е очаквал, когато за първи път е прекрачил прага на затвора.
