Мариус Куркински рядко говори за личния си живот без връзка с театъра, вярата и начина, по който вижда света. Този път обаче актьорът и режисьор направи признание, което разкрива много повече за отношението му към семейството, младите хора и собствените му избори.
Куркински признава, че няма право да назидава младите, защото самият той не е създал семейство и няма дете. За него семейството е изключително важно, особено в свят, в който младите ежедневно са изправени пред огромен поток от информация.
Той смята, че именно близките отношения, семейството и устойчивите човешки връзки могат да дадат опора. Но когато разговорът стига до въпроса дали самият той някога би създал семейство, отговорът му вече не е толкова категоричен, колкото е бил преди.
Някога Куркински без колебание е казвал „не“. Сега обаче признава, че не знае какво може да се случи. Според него е по-разумно да не дава окончателни отговори, защото не знае накъде ще го поведе душата му.
Зад тази промяна стои и личният му опит с любовта. Мариус разкрива, че е преживял голяма, взаимна и истинска любов между 27- и 30-годишна възраст. По онова време вече бил силно отдаден на театъра и дори смятал, че едва ли може да съществува по-голяма любов от тази към сцената.
Тогава обаче любовта между двама души все пак се появила в живота му. Връзката приключила, а днес Куркински говори за човешката любов като за нещо далечно. Вместо това все по-силно насочва вниманието си към вярата и работата.
И именно работата продължава да бъде огромната постоянна величина в живота му.
Куркински подготвя игрален филм по разказа „Засукан свят“ на Николай Хайтов. Проектът получава субсидия, а самият той ще бъде режисьор и ще изпълнява основната роля. Предстои да бъде направен и кастингът за останалите персонажи.
Историята вече му е добре позната. Тя е била част от моноспектакъла „Сътресение“, който Куркински е играл повече от 120 пъти. Именно многобройните срещи с публиката му помогнали да усети реакциите към всяка част от произведението и постепенно да започне да вижда разказа като филмови картини.
Идеята му е любопитна – вместо много думи, действието трябва да носи основната тежест. Като пример посочва „Козият рог“, който определя като любимия си български филм.
Преди снимките обаче има още една голяма задача. Куркински се завръща към Хайтов с моноспектакъла „Черното пиле“, изграден по три негови разказа. Премиерата е планирана за 15 ноември в Пловдив.
Шекспир също остава неизменна част от професионалния му свят. Мариус продължава да изпълнява ролята на Клавдий в „Хамлет“ в Народния театър и вярва, че всеки актьор трябва постоянно да носи поне една Шекспирова роля в себе си.
Когато говори за настоящето, Куркински го описва като непрекъснато нарастващ хаос. Той не смята, че може просто да го игнорира. Като артист трябва да познава света и хората, пред които излиза на сцената.
В същото време признава, че технологичното развитие го притеснява със своята скорост. Вижда огромните му възможности в области като образованието, но смята, че то може да усилва и негативните страни на съвременния живот.
Въпреки всичко най-силно го задържат устойчивите неща. Това са спектаклите, които продължават да живеят години наред, актьорите, с които работи, и публиката, която не спира да идва.
Сред тях са „С любовта шега не бива“, „Рибарят и неговата душа“, „Балкански синдром“, „Отворена брачна двойка“, „Ревизор“, „Хамлет“ и „Синята птица“. За Куркински големият брой представления не е просто статистика, а доказателство за труда на всички хора зад една постановка.
Той вече мисли и за преподаване. Не бърза, защото вярва, че трябва да натрупа още опит. Когато един ден застане пред млади хора, иска да има какво реално да им предаде от професията.
Предпочита да работи не с малки деца, а с хора на прага на младостта – такива, които вече започват сами да вземат решения за живота си.
И точно тук думите му за собственото семейство придобиват още по-силен смисъл. Мариус Куркински иска да работи с младите и мисли за тяхното бъдеще, но отказва да се поставя в позицията на човек, който има право да ги поучава за всичко.
Причината е дълбоко лична: самият той не е създал семейство и дете. А на въпроса дали това някога може да се промени, вече не отговаря с категоричното „не“, което е давал преди.
