Любен Дилов призна, че дълго време е превръщал всичко в шега, дори моментите, в които вътрешно вече не е издържал. Усмивките и иронията били неговият начин да прикрива напрежението, което се трупало с години, докато един ден тялото му просто отказало да мълчи. Най-тежкото за него обаче не било самото рухване, а мигът, в който това се случило пред очите на собствените му деца.
Той разказва, че винаги е вярвал, че човек трябва да пази близките си от тревогите и слабостите си. Затова дълго се държал така, сякаш всичко е под контрол. Правел шеги, сменял темата, разсмивал хората около себе си и не позволявал никой да види колко изтощен всъщност е станал. Постепенно обаче напрежението започнало да се усеща във всекидневието му — умора, липса на сили, раздразнение и усещане, че вече не може да навакса с ритъма, който сам си е наложил.
Според думите му най-страшното било, че дълго не си позволявал да спре. Имало ангажименти, срещи, задачи, хора, които разчитали на него. Той се опитвал да продължава напред, сякаш това е единственият възможен избор. Именно тогава започнал да осъзнава, че шегите вече не помагат така, както преди. Смехът за момент прикривал напрежението, но когато оставал сам, усещането за изтощение ставало още по-силно.
Моментът, в който колабирал пред децата си, останал запечатан в съзнанието му. Признава, че никога няма да забрави погледите им. Вместо спокойствие и увереност, те видели баща си безсилен и рухнал. Именно това го разтърсило най-много. Не физическото състояние, а чувството, че за първи път децата му са усетили колко крехък може да бъде човекът, когото винаги са възприемали като стабилен и силен.
След случилото се той започнал да гледа по различен начин на живота и на собствените си граници. Разбрал, че постоянният опит да бъдеш силен на всяка цена понякога води точно до обратното. Дилов не крие, че му е било трудно да приеме случилото се. Дълго изпитвал неудобство от това, че е позволил на напрежението да стигне толкова далеч. В същото време именно този тежък момент го накарал да се замисли колко опасно е човек непрекъснато да пренебрегва сигналите на тялото си.
Той признава още, че след инцидента започнал по-често да обръща внимание на времето със семейството си и на нещата, които преди е подминавал. Осъзнал колко лесно ежедневието може да погълне човек до степен, в която забравя да спре и да си поеме въздух. Днес говори за всичко това много по-открито, защото вярва, че мълчанието и преструвките не решават нищо.
Любен Дилов не се опитва да драматизира преживяното, но не крие, че онзи ден е оставил следа в него. Споменът за страха в очите на децата му още го преследва и именно той му напомня, че понякога най-трудното не е да бъдеш силен пред света, а да признаеш пред себе си, че вече си стигнал предела си.
