Аделина Радева отдавна е лице, което зрителите свързват с увереност и безупречен контрол. Но зад студената светлина на прожекторите се крие свят, който рядко достига до публиката. Водещата на „По света и у нас“ наскоро получи признание в категория „Медии и журналистика“ на конкурса „БГ модна икона 2026“, организиран от Академията за мода — отличие, което съчетава професионализъм, стил и социална ангажираност.
Когато излезе да приеме наградата, думите ѝ не бяха насочени към личен триумф. Напротив — тя насочи вниманието към хората зад кадър. Според нея това признание принадлежи на екипите, които оформят визията и съдържанието, така че да отразяват истинската същност на екранните лица. В гласа ѝ се усещаше благодарност, но и едно тихо желание — да бъде оценена не само като професионалист, а и като човек.
Тази отдаденост не приключва с края на ефира. Домът на Радева е почти като контролна зала — телевизори във всяка стая, поне един винаги включен. Това не е просто навик, а състояние на ума. Постоянната информираност се е превърнала в необходимост, в рефлекс, който ѝ носи странно спокойствие. Самата тя го нарича професионално изкривяване, но не крие, че не може без него.
Въпреки дългогодишния си опит, всяко излизане пред камерата продължава да носи тръпка. С времето обаче тя се е променила — от чисто вълнение се е превърнала в нещо по-дълбоко, почти тежко усещане за отговорност, което не я напуска.
Любовта ѝ към журналистиката започва рано — още като дете в столичния квартал „Лозенец“. Срещите с журналисти, които правели анкети в училище, оставили отпечатък, който не избледнява. Тогава телевизията ѝ изглеждала като недостижим свят, почти магия. Въпреки че не разбирала новините, не спирала да ги гледа. Споменът за куклата, която кръстила Ханс-Дитрих Геншер, остава като символ на тази ранна връзка с медиите.
Още като ученичка прави първата смела крачка — сама търси контакт с радио „FM+“ и започва да стажува. Следват репортажи, нови хоризонти и заминаване за Атина, където продължава образованието си в сферата на комуникациите. Но зад този път стои и друга реалност — трудни години, белязани от недостиг на средства и постоянна борба да се задържи.
Тя си спомня как е разчитала на стипендия, която често закъснявала, и как се е научила да оцелява с малко. Дългите пътувания обратно към България, часове в автобуси и чакане по граници, се превърнали в част от ежедневието ѝ. Тези години оставят следа — урок, че човек може да се справи и с малко, и с много.
Корените ѝ също носят своята тежест — дядо ѝ по майчина линия е грък от остров Крит, а семейната история е преплетена с различни култури. Макар да не го помни, тази връзка с Гърция се оказва значима по-късно в живота ѝ.
Един от най-запомнящите се моменти в кариерата ѝ е срещата с композитора Микис Теодоракис. По време на напрегната командировка в Гърция, сред протести и обществено напрежение, тя не спира да търси възможност за интервю. Ден след ден получава откази или отлагания, докато времето ѝ изтича. В крайна сметка взема решение да действа сама.
Ситуацията се обръща неочаквано — в последния възможен момент получава шанс. Срещата се случва в театър, далеч от идеалните условия, в тъмен коридор с лошо осветление. Но точно там, в тази импровизирана обстановка, разговорът става реалност. Малко преди това тя купува вестник с диск на „Зорба гъркът“ и получава автограф върху него — детайл, който остава като личен спомен от един труден, но ценен момент.
В ежедневието си Радева остава изненадващо земна. Продължава да използва градски транспорт, без да има шофьорска книжка. В свободното си време се отдава на рисуването — тиха страст, която ѝ помага да се откъсне от напрежението. Дори организира изложба в Копривщица и мечтае за собствено ателие.
Личният ѝ живот също има своя необичаен щрих. Срещата с режисьора Борис Радев започва с малък инцидент — счупено токче по време на разходка в Стария Пловдив. Неговият неочакван жест да ѝ купи нови обувки поставя началото на връзка, която продължава и днес.
Но зад всичко това остава и една тиха болка — времето, което не е могла да даде на сина си заради натоварения график. Като дете той реагирал с ревност, изключвайки телевизора, когато я виждал на екран. Днес тя се надява, че въпреки всичко е успяла да му предаде най-важното — усещането за обич, което не винаги се побира в думите.
