Лятото на 1994 г. завинаги остава в сърцата на българите като златен миг в историята на националния ни футбол. Под ръководството на Димитър Пенев, отборът ни достигна четвърто място на Световното първенство в САЩ, а имената на Борислав Михайлов, Христо Стоичков, Йордан Лечков, Красимир Балъков и още редица легенди обединиха нацията в гордост и възторг. Но три десетилетия по-късно, съдбата на някои от тези герои поставя въпроса дали тъмна поредица от трагедии не тегне над „Пеневата чета“.
Най-новият и болезнен удар дойде с кончината на Борислав Михайлов. Легендарният вратар на „Левски“ и капитан на националния тим почина на 63 години, само 12 дни след спешното му постъпване в болница след тежък инсулт. Той никога не успя да излезе от изкуствената кома, а състоянието му остана критично до последния му дъх. Въпреки усилията на лекарите и безкрайните грижи на близките, Михайлов не успя да се пребори за живота си. Остави след себе си 102 мача за националния отбор и незаличима роля в най-силния период на българския футбол. Смъртта му предизвика национална вълна на скръб и възпоменания.
„Голямо име. Много добър човек. Наистина не беше справедливо това обругаване, но Господ вижда всичко. Измъчи се накрая…“, сподели Тодор Батков по време на поклонението в събота.
Георги Иванов-Гонзо, шеф на БФС, допълни: „Борислав Михайлов е изключителна личност и всички ние трябва да съжаляваме за неговата кончина. Съболезнования на семейството му и близките приятели. Всички клевети и лъжи по негов адрес през последните години доведоха до това състояние. Хората, които сега го почитат, трябва да знаят колко голяма вина имат. Много от заслугите му бяха омаскарени, което е трагично.“
Емил Спасов, бивш национал и футболист на „Левски“, също изрази мислите си: „Мисля, че последните години, с клевети и несправедливости, много допринесоха за кончината му. Базата в „Бояна“ трябва да носи неговото име, защото той беше не само футболист, но и голям човек за развитието на спорта.“
Смъртта на Михайлов не само срина футболния свят, но и повдигна въпроса за уважението към героите ни докато са живи. Днес страната ни отдава последна почит на един от най-големите си спортни символи, но с болезнено осъзнаване, че понякога признанието идва твърде късно.
