Българският футбол притихна. На 66 години си отиде Георги „Джони“ Велинов – име, което десетилетия наред звучеше като синоним на сигурност, характер и червена гордост. След дълга и изтощителна битка за живота във Военномедицинска академия легендарният страж изигра своя последен мач – този път далеч от прожекторите, но със същото достойнство, което показваше и на терена.
Роден на 5 октомври 1957 година в Русе, Джони Велинов измина пътя от талантливо момче до една от най-ярките фигури в историята на българския футбол. С фланелката на ЦСКА той не просто пазеше вратата – той я превърна в крепост. Пет шампионски титли и четири купи на България влязоха в личната му витрина, но далеч по-голяма бе обичта на феновете, които виждаха в него не само играч, а символ.
1982 година остава златна страница в кариерата му. Тогава Джони Велинов бе част от онзи незабравим състав на ЦСКА, който стигна до полуфиналите на турнира за Купата на европейските шампиони. Постижение, което и днес се произнася с респект и възхищение. В онези вечери, когато стадионът кипеше, а напрежението се усещаше във въздуха, Велинов стоеше под рамката спокоен, съсредоточен, готов да поеме удара и да спаси честта на отбора.
През 1981 година признанието дойде официално – той бе избран за Футболист №1 на България. Това не беше просто награда за добри спасявания. Това бе знак, че страната вижда в него лидер, характер и човек, който носи тежестта на отговорността без колебание. Джони Велинов бе от онези вратари, които вдъхват увереност само с присъствието си.
Съдбата обаче поднесе болезнена символика. Само два месеца след като „червеното“ семейство се прости с друг велик армеец – Димитър Пенев, загубата отново почука на същата врата. Болката този път бе тиха, но дълбока. Защото когато си отиват такива имена, не си тръгва само един човек – отлита цяла епоха.
С кончината на Джони Велинов българският футбол губи повече от изключителен вратар. Губи вдъхновител, пример и лице на време, в което играта се измерваше с чест и отдаденост. Остава паметта за онези спасявания, за онези вечери на трибуните, за онзи поглед, който казваше: тук няма да се мине.
Поклон пред светлата му памет.
