Когато родителите ми предложиха да ни помогнат да купим апартамент, бях щастлив. Изглеждаше като идеалното начало на семейния ни живот.
Те поставиха разумно условие: родителите на бъдещия ми съпруг трябва да внесат своя дял. Те имаха средствата, тъй като наскоро бяха продали наследен имот.
Но баща му неочаквано отказа:
— Имаме и други деца, не можем да помогнем на всички.
Родителите ми бързо сами разрешиха въпроса: купиха апартамента на тяхно име, обещавайки по-късно да ми го прехвърлят като подарък. Всичко сякаш си идваше на мястото.
Но от този момент всичко започна да се обърква. Когато разговорът се насочи към ремонт, годеникът ми каза:
— Това не е мой апартамент, защо да инвестирам в него?
Родителите ми сами се заеха с ремонта. Баща ми и братята ми работеха всяка вечер, режейки, пробивайки, мазилки, докато майка ми избираше плочки и боя.
Когато ремонтът приключи, реших да действам разумно. Обзавеждането на апартамента щеше да бъде наша обща отговорност. Родителите ми обещаха да купят кухнята, а братята ми подаряваха мебели за спалня. Всичко, което оставаше за годеника ми, беше да обзаведе хола и коридора.
— Печелиш добре — казах спокойно. — Това ще бъде твоят принос към бъдещия ни дом.
Но отговорът му ме удари като удар в сърцето:
— Защо да обзавеждам апартамента ти? Трябва ли просто да ти дам цялата си заплата?
Сякаш не го познах. Къде беше грижовният, добър мъж, с когото бях прекарала три щастливи години?
Родителите ми бяха шокирани. Не разбираха защо годеникът ми е толкова чувствителен към всичко, свързано с апартамента. Но аз все още му вярвах.
С течение на времето споровете станаха част от ежедневието ни.
Исканията му ставаха все по-силни: да регистрираме апартамента и на двамата ни имена, да го регистрираме там. Всеки път се опитвах да му обясня, че апартаментът е подарък от родителите ми и те имат право да го правят както си поискат.
Но това не го успокои. В един момент казах:
— Ако чувстваш така, може би не трябва да се женим?
Отговорът му прозвуча като удар в гърба:
— И аз не искам.
Спряхме да говорим за една седмица. Първо той се извини:
— Съжалявам, всичко беше емоции. Грешах.
Мислех, че всичко може да се оправи. Започнахме да се виждаме отново, но старите проблеми бързо изплуваха на повърхността. Годеникът ми отново започна да говори за негодуванието си:
— Мислиш, че съм беден и недостоен, защото не искаш да споделяме апартамента.
Опитах се да запазя спокойствие и предложих да обсъдим нещата мирно. Но вътрешно чувствах, че това вече не е любов – това е битка за територия.
Сега той продължава да ми пише съобщения, напомняйки ми за предстоящата сватба, но не усещам никаква радост. Думите му: „Защо да съм част от това семейство, ако нищо не ми принадлежи?“ все още отекват в съзнанието ми.
Трябва ли да се омъжа за такъв човек? Или той просто ми е показал кой е всъщност?
